Сънувах се в тайнствена, тъмна гора,
с изсъхнали, стари дървета.
Безлунна и призрачна беше нощта,
оловно висеше небето.

И гъста мъгла, като тежък саван,
застилаше плътно земята.
В окови от студ бе светът окован,
във клоните виеше вятър.

Аз бягах - изплашена, страшно сама,
изгубена лутах се в мрака
и търсех пред себе си лъч светлина,
надежда спасителна чаках.

Но призрачни сенки със мъртви души
протягаха пръсти към мене,
с горящи в омраза и злоба очи,
доброто в сърцето да вземат.

От гняв и от завист, от болката те
разпалваха огън обреден.
Заплитаха корени мойте нозе,
застиваше в мен ужас леден!

Събудих се с писък, отворих очи,
докоснах ръката ти в мрака.
Усетих дъха ти - до мен беше ти
и, сгушена в тебе, заплаках.

Че ти в тази хищна, житейска гора,
за мен - нежно, трепетно цвете,
си онзи спасителен лъч светлина,
във мрака студен дето свети.